В края на 20-ти век и с рухването на комунистическата система българският художник преживя културен шок. Поставен от предишните управляващи в привилегировано положение, изведнъж той се озова на края на социалната стълбица. Илюзията за изключителност бързо беше изместена от предизвикателствата на новата действителност. Сериозното в много случаи отстъпи пред игровото. Пропагандата се смени с предизвикателство. Иронията и самоиронията се оказаха спасителни оръжия в опита да се намери място в преструктурираното общество. Художниците много повече привиждат това, което правят като игра, отколкото като свещена мисия. Венцислав Занков пише в текста към своите “Уреди за игра”: “За к’во ли е всичко това, всички тези напъни... май нема к’во друго да праа”.

Кои са любимите играчки на художниците днес? От какво се изкушават те в епохата на геймърството; във времето, когато хазартът напусна казината и навлезе във всички сфери на живота? Избраните петима автори добавят различни гледни точки към темата за играта.

В картините от серията “Reality Pixels” (2001) Красимир Терзиев си задава въпроса: “Възможна ли е все още живописта днес, след като възприятията са тотално обсебени от мас-медиите и индустрията на движещите се образи?” След дълги занимания с видео, за него в един момент живописта се превръща в предизвикателство. Картините са базирани на готови сцени, взети от видео или филми. Търсенето на художника е между движещия се образ, застиналия образ на диапозитива и живописта. Напрежението идва от трансформацията на елемента “време” в различни медии.

Венцислав Занков се вглежда в плюшените играчки, красящи рафтовете на детските магазини. Многократно увеличени в картините от серията “Уреди за игра” (2002), те загубват първоначалната си невинност. Плюшената мекота и жизнерадостната цветност, които ни опияняват в оригинала, сега са изчезнали под напора на художествената хипербола. Заедно с тях и детството е лишено от розовия си ореол. Или ние, възрастните, прекалено наивно се отнасяме към този период от живота? Има и друга гледна точка – пред големите играчки възрастният се смалява и започва да се усеща като парцалена кукла в свят на марионетки. В крайна сметка, ние ли си играем с играчките или те с нас? Не сме ли всички пионки от някаква голяма игра?

В “Мулти религиозен” (2003) Красимир Кръстев – Расим продължава върху платното една художествена акция, започнала като пърформанс. През 2002г. той се подлага на обрязване и документира тази медицинска интервенция  на видео. Очевидно обсебен от преживяното и изкушен от възможността да бъде не само обект, но и автор на собственото си обрязване, той пресъздава кадри от преживяното върху платното. Расим многократно използва тялото си, за да изследва гранични състояния на обществото. В случая “играта” със собствените гениталии на човек с православна вяра, има за цел да го прехвърли “отвъд бариерата” в една страна, населена с различни религии.

Самуил Стоянов избира диптиха, за да ни разказва истории. Самият формат на картината предполага диалог, разговор, прехвърляне на идеи. Пред “Игрище” се питаме: спортът ли и е любов или любовта – спорт? В “Три хрътки се състезават за Рейнската купа в Швейцарския алпийски курорт Клайнгьотинген. Победителите се оценяват по тяхната красота и скорост на бягане” авторът отново разсъждава върху въпроса за красотата на спорта и жестокостта на състезанието.

Богдан Пенев отправя “Поглед в моето огледало”. Той също играе с различни медии като минава през фотографията и стига до живописта. Чрез манипулиране на огледална повърхност, авторът постига един загадъчен образ на промени и движение, подобен на вътрешния живот на човека. Фотографията запечатва този образ, хванат в мига на мимолетното му съществуване. След това художникът го пренася върху платно и възстановява живота му с помощта на маслените бои. Повторното, внимателно изследване на изображението, “увековечаването” му със средствата на трайния материал дават различна гледна точка на вглеждането в собственото аз.