Изкуството и мотива на прозореца са неразривно свързани от векове. Още през 1453 г. Леон Батиста Алберти пише: “Най-напред върху повърхността рисувам квадрат с необходимия размер – възприемам го като отворен прозорец, през който обектът на рисуване се гледа.”[1] За ренесансовия творец рамката на прозореца играе ролята на онзи математически модел, който ще ограничи пространството и ще му позволи свободно вътре в неговите граници да борави с линейната перспектива. Геометричната форма изразява за него перфектност, а оттам и божествената хармония. Така и прозорецът, сам носител на светлина, се превръща в символ на Бога.

Оттук нататък интерпретацията на този мотив ще бъде различна и ще се движи между святото и светското. През 17-ти и 18-ти век има много примери на произведения, в които художниците се интересуват от светлината сама по себе си, но прозорецът ще запази подчиненото си положение в композицията на картината. Едва романтиците през ранния 19-ти век ще го превърнат в център на творбите си. Той е обектът, който разделя два свята – вътрешния от външния, частния от публичния, реалния от нереалния, практичния от мистичния. Силен интерес към темата проявяват символистите в края на 19-ти век. След тях импресионистите използват прозоречната рамка да “заградят” изобразителното поле. Постимпресионистите включват активно рамката в композицията – тя реже обектите, засича, създава динамика. Те се интересуват от промените на цвета под въздействието на нахлуващата в интериора светлина. Матис използва прозореца, за да свърже две на пръв поглед отделени пространства: “Лодката, която преминава, съществува в същото пространство, в което и познатите обекти около мен, и стената с прозореца не създава два различни свята”[2]. 20-ти век отменя правилата, необходимостта от строги перспективни изчисления отпада, и прозорецът възвръща символичната си роля.[3]

В новата българска живопис мотивът на прозореца навлиза през първите десетилетия на 20-ти век под влияние на европейските процеси. Най-напред го използват художниците, чието творчество се родее със сецесиона и символизма. За Стефан Иванов, Никола Михайлов, Борис Георгиев, Христо Берберов, Васил Стоилов, Никола Маринов рамката на прозореца най-точно представя опозициите материално-духовно, добро-зло, смърт-живот. Те използват прозореца обикновено като фон на меланхолични женски портрети, подчертавайки по този начин тяхната изолираност от заобикалящия сват. При художници, които се изкушават от достиженията на импресионизма като Елисавета Консулова-Вазова и Елена Карамихайлова, прозорецът загубва смисловото си значение. Той се слива в останалите елементи от композицията под въздействието на ритмичния ход на мазките. Различен е подходът при Бенчо Обрешков, Давид Перец, Елиезер Алшех, Борис Елисеев, Иван Ненов, Кирил Цонев, Екатерина Савова-Ненова, Борис Иванов, Вера Лукова, Вера Недкова и др., които разработват характерните за времето “гранични” жанрове, комбиниращи натюрморт с пейзаж, пейзаж с интериор, портрет с екстериор. Художниците изследват настъпващите от сливането им промени в композицията, рисунката и най-вече колорита. Своеобразна класика е натюрмортът пред отворен прозорец. Този мотив ще буди интерес и през следващите десетилетия, но постепенно ще отстъпва място на по-психологични теми.

Разпространено през първата половина на 20-ти век е съчетаването на интериор с екстериор. В българското изкуство показателен пример са експериментите на Иван Ненов през 30-те години по отношение на играта на влизащата светлина и геометрията на формите на прозореца и спускащата се над него завеса. Пет десетилетия по-късно откриваме тези търсения, развити от Стефан Родев и Христина Петрова. И при тримата художници има изявена графичност, важни са линиите и ритъмът на взаимодействие на обли и правоъгълни форми. Проникващото през прозореца осветление образува своя собствена геометрия, независима от геометрията на предметите и по необичаен начин допълва композицията.

Прозорецът е неотменен мотив, когато художникът иска да пресъздаде своя свят чрез образа на ателието си. От една страна, той задължително присъства като символ – на отвореност, на промяна, на свобода. От друга, често пъти става повод за игра на линии и плоскости: вертикалите на прозореца се засичат с тези на статива и подрамките; получава се динамика, а понякога и сгъстено напрежение (Светлин Русев, Йордан Кацамунски, Йордан Кисьов, Николай Алексиев, Тома Върбанов, Каля Зографова, Мими Веселинова).

През 80-те години новият град с променена визия предизвиква интереса на редица художници. Те го наблюдават през прозореца, вдъхновени от монотонния ритъм и  конструктивистичната структура на панелните квартали (Петко Абаджиев, Динко Стоев, Димитър Томов). Едновременно с това в картините им се появяват и други прозорци – на коли, трамваи, рейсове и влакове (Текла Алексиева, Румен Гашаров, Вихрони Попнеделев), които определят ритъма на съвременния живот. Заедно с тях виждаме и “затворените прозорци” на Стефан Янев – красиви старинни, но поизоставени къщи със спуснати жалузи. Марияна Маринова използва прозореца, неговата прозрачност и отразителна способност, за да предаде динамиката на вечерното настроение.

Един жанр, в който прозорецът присъства от векове, е портретният. Още ренесансовият художник поставя човека на неговия фон в желанието си да подчертае одухотвореността и извисеността на модела. Тази традиция се запазва и до днес, независимо дали става дума за конкретен или измислен герой (Екатерина Савова-Ненова, Никола Михайлов, Елисавета Консулова-Вазова, Тома Трифоновски, Атанас Яранов, Николай Кучков, Лиляна Русева, Румяна Ганчева, Елза Гоева, Кирил Симеонов, Христина Петрова, Димитър Войнов).

В българското изкуство от 80-те и 90-те години на 20-ти век се наблюдава една нова тенденция, при която прозорецът се включва, за да изрази очакване или самота. Това е опит за психологичен прочит на действителността в нейните разнообразни измерения – от неизвестността и скрития копнеж при очакването на дете (Васко Тюфекчиев, Каля Зографова) до тъжните мисли на самотния човек (Володя Кенарев, Максим Бояджиев). При този подход има различни варианти на интерпретация на чувствата – драматизъм (Иван Кирков, Милко Божков, Николай Алексиев), нежна поетичност (Виолета Радкова, Валентин Колев, Йордан Кацамунски), сюжетна алегоричност (Недко Солаков, Румен Гашаров, Емил Стойчев). Неизменно е само едно – присъствието на прозорец: символ на надежда, но и на откъснатост от света, на невъзможност да се преодолее неговата бариера.

В картините на Сирма Сарафова интересът на художничката е съсредоточен единствено върху прозореца. През него не се вижда нищо и той не отразява нищо. Прозорецът на Сирма Сарафова е затворен свят, самодостатъчен с разнообразието от линии, с играта на видими, но неразгадаеми отражения и нежни рефлексии. Тези поетични импресии на тема прозорец са подходяща поанта в историята на неговата употреба.

.