Краят на годината е време както за равносметка, така и за празник. В галерийния бизнес тези две думи имат различно измерение. За някои това е подходящият момент за проверка на пазара. Не случайно галерия “Александър” организира втория си професионален търг именно сега. За други, това е време за провеждане на благотворителни акции. Галерия “Финес” се опитва да подпомогне Фондация “Елена и Иван Дуйчеви” с разпродажба на произведения на изкуството, предоставени от видни български художници. “Дрита” залага на проверени стойности, уважавайки своята публика с празничните картини на Лика Янко. “Арт 36” събира приятелския кръг на галерията около експозицията “Дървото”. Галерия “Витоша” използва приповдигнатото настроение в края на годината, за да припомни един забравен художник - Борис Стефчев. Кулминацията, разбира се, ще бъде на 28 декември, когато Градската галерия ще открие голяма ретроспектива на Бенчо Обрешков по случай 100 години от рождението му.

Въобще в края на годината не само художниците се сещат, че има изкуство. На едни им трябват дарения за организиране на благотворителни търгове, други решават да си направят подарък за новите къщи или офиси, трети си припомнят, че най-представителните календари са именно с репродукции, а четвърти просто решават да покажат интелигентност като изпратят художествени картички. Така да се каже по празниците изкуството добива по-конкретни очертания в представите на онези, които могат да си го позволят, а не съществува само като химеричен образ.

Използвайки не случайно това “картинно време” Хубен Черкелов представя изложбата си “Какавиди” в галерия XXL. С нея той продължава усилията си да развенчае установената и непоклатима представа за това КАКВО ТРЯБВА ДА ПРЕДСТАВЛЯВА ЕДНА КАРТИНА. Размерите на работите са гигантски - напук на пазарната доминация на камерния формат. Платната са зле оформени - напук на вносителите на италиански рамки и налагащия се “естетски” вкус на “завършване” на творбата. Темите са наистина теми - напук на неангажираната украсна функция на картината. Изпълнението е пределно свободно - не само че не се родее с познанията за ролята на “последната мазка”, но и на всичкото отгоре платната са нашарени с отпечатъци от стъпките на твореца, преминал през тях в ритъма на право хоро или копаница (за разнообразие върху една картина отпечатъците са от юмручни удари). И все пак нещо повече за темите: иронични извлечения от заобикалящата поп-култура, някои от които могат да бъдат разчетени само от посветените (или от покварените). Образи от шоу бизнеса и телевизионни герои, техните атрибути и символи-фетиши, всъщност кичозни, но превърнати в идоли на поклонение в процеса на безкрайно репродуциране. Върху всичко това Хубен Черкелов изсипва гневни ъперкъти и тежки подметки, които се отнасят както за мас-културата, така и за образа на живописта в България, но също и за собствените му конкретни картини. Той не е човек, който дава рецепти и поне обещава утре да не повярва, че това което прави е панацеята на истинското изкуство.

И така в края на годината обикновено доста хора се сдобиват с произведения на изкуството. Родил ли се е обаче българският Саачи? Ако го има, то той със сигурност би добавил към колекцията си нещо от изложбата на Хубен Черкелов. Но това май са прекалени надежди - съвсем в унисон с коледното настроение пред прага на новия век.

Мария Василева

20 декември 2000