|
Цяла година се опитвах да следя какво се случва на борда на съвременното изкуство у нас. Затова в края на годината и на века ми се прииска да запозная читателите с изявите на българските художници в земите "извън борда", т.е. в чужбина. Когато обаче се сдобих с биографиите на Недко Солаков и Лъчезар Бояджиев например, разбрах, че няма да стане както съм го намислила. Само те двамата биха ми отнели цялата отпусната територия. А кога успяват да произведат толкова работи и да пропътуват толкова километри, това не знам.
Въобще енергичността на съвременния художник е завидна. Той не само създава произведения, но и кандидатства (за пътни, дневни и стипендии), специализира, инсталира, лобира, промотира, преговаря (с куратори!), прави представяния, чете лекции, организира семинари и уъркшопове, създава документация (и редовно я "ъпгрейдва"), поддържа огромна кореспонденция по e-mail, поща и факс, произвежда каталози и CD-ROM-ове, участва активно в мейлинг листове, нерядко и курира. По отношение на средствата той е изкушен от новите медии и е техен експлоататор и жертва. Всичко това се възприема като неразделна част от работния процес. Разбира се, в това отношение "тежката артилерия" има завидна преднина. Светлият пример на Недко и Лъчо се следва не само от хората от следващото поколение като Правдолюб Иванов, Расим, Калин Серапионов, Хубен Черкелов, Георги Тушев, но и от тези които по-наскоро навлязоха в художествения живот като Димитрина Севова, Боряна Драгоева, Даниела Костова, Иван Мудов. За последните, независимо от академичното им образование, нещата като че ли са естествени и се случват от само себе си. Все пак нека си дадем сметка за тези, които се учеха не просто да ходят, но да прохождат наново и проправяха пътечки в еднообразната джунгла на родното изкуство. Да добавим тук и куратори като Яра Бубнова, Филип Зидаров, Диана Попова, Свилен Стефанов и тези, които напоследък работят активно: Десислава Димова, Илина Коралова, Борис Костадинов, Галина Лардева. Всички те вече имат редица изяви в чужбина и с право се чувстват част от общите художествени процеси.
Въобще в края на тази година и в края на столетието можем твърдо и гордо да заявим, че съвременното българско изкуство е конвертируемо. Но съвсем наистина, а не с патетиката, позната от преди години и залъгваща ни с измислени истории. Последното потвърждение за мен бе изложбата "After the Wall", която след Стокхолм и Будапеща, сега може да се види в Берлин. Представянето на четиримата наши художници там: Недко Солаков, Лъчезар Бояджиев, Калин Серапионов и Расим, надхвърля регионалната рамка, с която сме свикнали да описваме "родното".
За съжаление (няма как - трябва да има и пожелания, и препоръки), държавните институции, занимаващи се с изкуство, далеч не са на нивото на художниците. В това отношение те има много да догонват и при желание да се учат от опита на сродни инстанции в други държави. Трябва да се каже, че има голямо разминаване между истински конвертируемо в съвременния свят изкуство и това, което тези структури смятат за такова. Все още те продължават да отъждествяват художествения ни живот със СБХ - както се казва нищо против него, но той вече е само част от пейзажа, наситен с много други активно работещи върху изграждане на българския имидж в чужбина институции. Завършвам тези редове с пожелание и държавата в лицето най-вече на Министерство на културата да се "качи на борда" или с други думи да бъде в час по отношение на действителните процеси в изкуството. Защото както се видя ние без него можем, то без нас още повече, но не става ли все пак дума за една обща държава?
Мария Василева
декември 2000
|