Желанието на Филип Зидаров да създаде експозиция “Абстрактна живопис” от фонда на СГХГ се сблъска с липсата на такъв контингент от картини. От една страна, колекцията е събирана най-ударно през 70-те години, когато този стил просто отсъства от пейзажа. От друга, когато по-късно някои от авторите от сегашното средно поколение достигат до него или се появяват нови лица, по-малко обременени от фигуративността, кранчето на откупките пресъхва. Така че това, което сега може да се види в залите на СГХГ, е нещо като пъзел, на който липсват отделни сегменти.

Самият Филип Зидаров в последствие нарече изложбата “Граници на фигуративността”, принуден от очебийната обвързаност на българската живопис с конкретния обект или сюжет. Равносметката показа, че единици от поколението на 60-те правят чиста абстракция. Самотен в търсенията си по посока на “следживописната” или “геометричната” абстракция стои Иван Кирков. Плътно до него се нареждат Магда Абазова и Георги Божилов (като потвърждение на фактите последният се представя със самостоятелна живопис в галерия “Арт 36”). Специфично се вписват фантастичните композиции на Христо Симеонов, чиято хладна анонимност е почти уникална в изкуството ни. Разбира се, не бива да се пропуска Петър Дочев, който развива конкретния индустриален пейзаж до абстрактна “индустриална” живопис. От поколението на 70-те и 80-те могат да се цитират повече имена: Димитър Чолаков, Асен Захариев, Милко Павлов, Николай Янакиев, Георги Алайков, Станислав Германов, макар че именно оттук започват и “дупките” в колекцията (липсват абстрактни работи на Свилен Блажев, Станислав Памукчиев, Георги Тодоров, Иван Милев, Илиян Лалев, Йордан Парушев, Георги Лечев, Николай Карамфилов, Илия Желев, Румен Жеков и др.)

Един от най-добре представени автори в тази колекция е Йордан Кисьов, който по случайност, но и съвсем на място, има самостоятелна изложба на “Шипка”6. Сам по себе си интересен художник, творчеството му демонстрира доста от парадоксите на българската живопис въобще. Експериментите му с четката и боите се простират от реалистични композиции до напълно абстрактни творби, от работи с поп-артовски уклон до такива с концептуален заряд, от напълно освободени от действителни и литературни реалии  до наситено асоциативно-метафорични платна. В това уникално артистично лашкане между брегове с различен пластичен релеф, Йордан Кисьов успя да създаде работи, които му изграждат имидж на любопитен и търсещ автор. Творчеството му по особен начин олицетворява терзанията на не едно и две поколения в изкуството ни, лъкатушещи между фигуралността и опита за измъкване от нея и превръщането на тези опити в основен художествен проблем.

(Много ми се искаше материалът да завърши по друг начин - с отворен финал. Надеждите ми бяха свързани с изложбата на Георги Тушев в XXL и някои нови проблеми, които съвременната живопис поставя, но уви! Да попаднеш в тази галерия си е живо предизвикателство. А все не ми се иска да повярвам, че и за показваните там работи мога да кажа “знам си” и да не ми е нужно да видя изложбата, за да напиша за нея).

Мария Василева

10 април 2000