Създаването на една колекция не е проста работа. И колкото да се учудвате на “гениалността” на тази констатация, тя очевидно е разбрана и осъзната не само от много малко частни колекционери, но и от много малко институции.

Честно казано, никога не съм се подавала на злословията по адрес на Боян Радев. Защото не ми е нужно да го познавам много добре, нито да се ровя в бизнеса му. Прекалено много са положителните неща, които е свършил, за да ми дават достатъчно поводи за радост и за размисъл. Следя, макар и от страни, развитието на колекционерската му дейност и постоянно ме изненадват някои неща  не само в сравнение с другите новопоявили се пишман колекционери, но и по отношение на държавни организации, които имат претенциите да се занимават с подобна дейност.

Правило номер едно (много полезно за новаци в бранша): Боян Радев винаги е имал добри съветници. Не изневерявайки на собствения си лаф: “Аз съм прост, но умен”, той не купуваше нищо без съвета на Атанас Яранов, а по-късно без този на Иван Вукадинов или на някой друг.

Правило номер две (много полезно за директори на музеи): Колекцията има своя логика и тя трябва да се отстоява. Наблюдавам с възторг и завист в споменатите две изложби как Боян Радев се стреми да “покрива” всички периоди на художника, постоянно да запълва празнотите и едновременно с това да разширява жанрово и видово притежанията си - рисунки, скици, портрети и т.н. Съжалявам да го кажа, но едва ли има български музей, по чиито притежания от даден художник може да се проследи логиката на цялостното му творческо развитие. И още два пъти по толкова съжалявам, че дори в годините, когато това бе финансово възможно, едва ли някой си е поставял такава цел.

Правило номер три (полезно и за едните, и за другите): Дори когато си купиш телевизор от време на време го избърсваш от прах. Картините искат постоянна грижа. Правилното им съхранение е право пропорционално на продължителността им на живот.

Правило номер четири (полезно и за едните, и за другите): Правеното на колекция изисква и поемането на рискове. Не е страшно да продадеш една творба, която се повтаря в логиката на колекцията, за да прибавиш друга, липсваща. Отърваването от “шлаката”, натрупана по редици причини, е нещо, което никой музей у нас не се

решава да направи и депата се задушават от лоши работи.

За Боян Радев не е нужно да се пишат панагерици. Той сам си ги е “написал”. Но безспорно е тъжно, когато сравниш лошо поддържаните музейни притежания, не реставрирани, не почиствани от години, с очукани рамки с привилегированите да попаднат в колекцията на Боян Радев. Така е. Понякога първото впечатление започва от рамката. Но за съжаление или за радост не винаги свършва там.

Мария Василева

28 февруари 2000