Големите чествания, посветени на 100 годишнината от рождението на Дечко Узунов, макар и организирани с научна методичност и добра финансова подплата (или може би точно поради това), също изглеждат като че ли не на място в цялата система или по-скоро безсистемност, в която се развива художественият ни живот. Те са подготвени с много вещина от Къща-ателие “Дечко Узунов” и с личното пристрастие и професионализъм на Аделина Филева и включват: изложба в галерията в Кюстендил, пленер, научна конференция, изложба на Д. Узунов и учениците му, голяма ретроспектива на художника (последните две изложби могат да се видят в момента на “Шипка”6), каталог. Въпреки адмирациите към основния спонсор Столична голяма община, сетил се да отдели пари в бюджета си по този повод, не мога да не възприемам и този факт като поредната и по този повод доста случайна акция. Познавайки добре състоянието на другото отроче на общината - СГХГ, подобни празници ми звучат като “пир по време на чума”, “предизборна витрина” и на “гол ... чифте пищови”. Или в духа на новата градска символика, това малко прилича като да се возиш в лъскава лимузина по разбит, прорязан от дупки булевард.

Палмата на първенството по степен на случайност обаче държи изложбата на Никола Маринов в НХГ и то не толкова самата изложба, колкото битуването й в цялата ситуация на градския център. Така да се каже нерде бирфест, нерде кунст. Тъжни и някак не на място изглеждат усилията на колегите от НХГ да се занимават с професионална работа, при положение, че и изкуството, и галерията, и царският дворец като че ли присъстват случайно в националния ни пейзаж. Насред виенски колела, стрелбища и скара-бира си е направо неадекватно да се опитваш да говориш за “високи стойности”. Ако човек примижи с очи, ще види че сградата на двореца-галерия постепенно се смалява, смалява и накрая съвсем изчезва. Но това вече си е чиста закономерност.

Мария Василева

20 септември 1999